Островна трагикомедия или на море с „баба ти“…

Ще ви разкажа една причудлива история, която преживях на гръцки остров. Няма да използвам имена, историята сама по себе си е шантава, но не бих искал някой да се обиди.

Един ден ми се обаджа някаква баба гъркиня, която научила за моя сайт и решила да ме вербува за нейните дела. Накратко ми предложи да отида на гръцки остров, където да й помогна да развива бизнеса си като опозная острова и рекламирам нейните имоти. Рекламирането трябваше да се изрази в това да направя снимки и профили на бабините имоти в сайтове като Booking и airbnb.

„Късата клечка“ 🙂 – снимка взете от тук

Офертата беше добра – да изкарам 10 дена на нейни разноски на гръцки остров в топ сезон, където ще се запозная с всички природни и всякакви забележителности, за да мога да „продам” по-добре имотите на бабката. За „десерт” бабата щеше да ми плати с мед, сирене и зехтин.

Ами, навих се 🙂 Знаех, че ще е странно приключение, но в общи линии само такъв опит не бях имал по гръцко 🙂

Бабата!

Бабата се оказа „голямото дърво“, но това щях да науча в последствие. Първоначалната представа беше: баба на 81 години, която говори 6 езика, живяла по цял свят, изключително богата и влиятелна, кара джип.

С тази предистория си мислях, че това е голям шанс в живота, който не бива да се пропуска 🙂

И така… заминах. Имах уговорка, като пристигна на пристанището, да се обадя на „свръзката“, която да ми издаде платен от бабата билет. В предварителните инструкции от бабата трябваше да пристигна колкото се може по-рано на пристанището. Така и направих – в 13 часа на обяд се обадих, за да известя, че съм там. Разбира се, оказа се, че моята „свръзка“ е в обедна почивка до 17 часа – т.е. ще трябва да чакам 4 часа, за да разбера, аджеба, дали ще пътувам. Зачаках в чакалнята и събирах сили, защото навън беше 37 градуса, а вече бях уморен от шофирането до тук.

Наспалият се служител си свърши работата и се сдобих с безплатен за мен билет. Продължих по план. Пътуването беше дълго, уморително и приклченско.

След общо 16-часово пътуване се озовах на острова. Планът беше като слизам от кораба, да се обадя на бабата, а тя да мига с фаровете на своята джипка. Звучеше логично.

Звъннах и тя вдигна (дотук добре) 🙂

Вместо обаче да почне да мига с фарове, ми обясни, че не я пускали да премине бариерата на пристанището, но за сметка на това ми обясни как е облечена и с каква прическа е. На кой му пука?!! След като е баба и след като би следвало да видя джипка?

След като стана ясно, че не ме чака, аз излязох до бариерата и пак я нямаше. След това започнах яростно да звъня на пожар, като доста се замислях дали да не си хвана кораба наобратно. Вдигна мъж, който каза, че говори само английски… WTF??? Той ми каза, че Бабата шофирала и че след малко ще пристигнат.

Зачаках отново. След общо 30-минутно закъснение, в 23:30 пристигна една избушена, но голяма джипка, пълна с народ. Явно това беше моята джипка, ама не баш. Бабата се провикна, че имала малко работа… WTF??? Да остави едни туристи на пристанището и щяла да дойде да ме вземе…

Не можех да повярвам! След толкова пътуване и то за да върша услуга на някого, не само че не ме чакат, че закъсняват, ами дори като идват да ме вземат – пак трябва да чакам…

След 10 минути джипката се върна и бабата извика през отворените по мутренски прозорци да влизам. Викна ми да вкарам куфара в багажника и като го отворих – що да видя – камшик!

Снимка на камшика в багажника, която направих дни по-късно

Всъщност, джипката се оказа нещо като килер 🙂 т.е. някой, вероятно бабата, слагаше всякакви неща в него, без да се сеща да ги разтоварва и разчиства. С други думи – почти нямаше място да се влезе, а като влезеш, няма как да седиш нормално, защото в краката, по седалките и навсякъде около теб има разни неща, които посреднощ на непознат остров не е добре да питаш какво са (предвид камшика в багажника).

Снимка на безпорядъка в бабината джипка, направена дни по-късно

Потеглихме и ми каза, че имала да свърши нещо важно в центъра… WTF??? Умът ми не го побираше… какво толкова важно може да има посреднощ, след като уж чакаш гост, който го уговаряш от 1 месец да дойде да ти помогне?

Започнах да си мисля, че нещо не е наред, като все още таях надежда, че може да има някаква спешна работа „за малко“, както каза бабет, и после ще отидем „вкъщи“ да си почина. Точно докато си мислех положително и се лутах във всичките разумни обяснения за случващото се (а техният брой беше равен на нула), бабата каза, че паркираме и джасна осезателно една реклама на заведение. (ОК, явно и със шофирането ще имаме проблем – помислих си аз).

Собственикът на заведението излезна и се чудеше да се кара или не, но бабата набързо „реши“ спора като се опитваше да даде назад, но все повече ритмично блъскаше табелката, докато му викаше през отворения прозорец да не се притеснява. Собственикът се ядоса и се развика. Бабет на свой ред почна да вика два пъти по-мощно и извади камшика от багажника. Чудех се къде точно да се скрия, предвид очертаващата се абсурдна ситуация в центъра на градчето, а разбира се – всички наблюдаваха сценката с интерес.

Оказа се, че до бой няма да се стигне, но пък гърците обичат да ескалират напрежението. Бабет каза, че ще плати за щетите, а собственикът не изглеждаше притеснен. Всеки защитаваше правото и достойнството си.

Мислех си, че тази ситуация ще повлияе на спешната работа на Бабет, но уви. Каза да седна в едно заведение, запозна ме с всички там и ми каза да си поръчам каквото искам. Аз исках само да си почина вкъщи, но все пак взех едно сувлаки, защото явно нямаше да е толкова просто.

Бабет почна да обикаля от маса на маса и да си говори с хората, които очевидно не се интересуваха от тази 81-годишна жена, която е в завидно здраве за годините си.

Установих, че говори много и че всъщност говори толкова колкото не съм виждал друг човек да говори. Оказа се МЕГА жизнена. Тя си поръча кафе (а минаваше полунощ).

Да, започно да говори и да вика по хората, които се обръщаха към мен с поглед, който казва 2 неща: „Не знаеш в какво си се забъркал?“ и „Хайде, събери си я оттук“. Аз наистина се надявах да видя спешната й работа, за която ме е довлякла тук, но след около 40 минути се убедих, че няма абсолютно никаква работа. За сметка на това има намерение наистина да говори с всички, по-скоро да обясни на всички коя е, колко е права по всички въпроси и когато търпението на хората свърши, да им досажда още няколко минути, докато те изчерпат всичките си начини да я разкарат от там. Да, тогава се намесих аз и й обясних, че е 1 ч. сутринта, че съм страшно уморен и че е време да си отидем вкъщи.

След няколко пъти наистина разбра, че съм сериозен. Качихме се в джипарата и тръгнахме. След няколко завоя ни спря полиция. За пръв път ме спира полиция в Гърция и предвид лудата баба, бях убеден, че сме загазили. Като ни осветиха лицата с фенера, разпознаха бабата и я поздравиха. След това веднага ни пуснаха. Но всъщност тя ги „хвана“ за слушатели. Едва ни накараха да продължим, за да се отърват… Значи всъщност познават бабата и за да не се занимават с глупости, директно ни пунаха без проверка. Започнах да се замислям колко луда и популярна е бабет. А тя караше джипката, която ручеше из черните пътища на острова.

Тук е мястото да разкажа, че когато се подготвях да отида на този остров, бях проучил с името на бабата различни сайтове за къщи за гости. Така бях открил къщата за гости, за която тя отговаря. Къщата изглеждаше съвсем приветлива и всичко изглеждаше нормално.

Спряхме пред къщата, но вместо да тръгнем към нея, се насочихме към отсрещната. Обърках се. „Новата“ къща определено не беше толкова приветлива като „познатата“ ми, но пък не беше зле. Оптимистът в мен се обади, че всичко е наред. Да, ама не 🙂 подминахме входа и се оказа, че новото ми вкъщи е в приземния етаж. Сега вече наистина онемях. Оказа се, че си нямам своя стая с баня и тоалетна, а с бабата делим 1 апартамент. „Моята“ стая е с големината на продълговат килер, в който има две легла едно върху друго, тясна пътечка голям гардероб и прозорец и вентилатор. Не беше по мой вкус, но пък за сметка на това се оказа, че в гардероба има чужди вещи. С 2 думи разполагах с двете легла като горното ми беше гардероб, шкафче и място, където си удрях главата 🙂

Реших, че няма да задълбавам, че съм там за малко и по работа… в апартамента имаше хол с трапезария, но навсякъде имаше вещи, документи и какво ли не. Определено беше сред най-мръсните и неподредени жилища, в които съм влизал. На масата също нямаше място дори за чиния. Кухненската мивка беше пълна с неизмити съдове. Навсякъде – безпорядък. Казах си, че за всички тези „сигнални лампи“ ще му мисля на сутринта, тъй като се нуждая от баня и сън. Изкъпах се и легнах да спя. Казахме си лека нощ с бабата и се разбрахме на сутринта да я събудя.

Най-накрая си легнах! Това беше един от най-странните дни в живота ми. Постоянно изскачаха въпроси в главата ми и не можех да си обясня случващото се. Запитвах се дали не съм се дрогирал или дали аз не виждам нещата по някакъв странен и преувеличен начин. Точно тогава установих, че бабата не затваря вътрешните врати в апартамента, защото я било страх. За сметка на това има глас-камбана и както се оказа по-късно – прекара цялата нощ, говорейки силно по скайп (WTF???) с децата си, които са в чужбина. За да може да си представите колко й е силен гласът – от съседната къща й направиха забежка да млъкне, защото пречи на туристите им… А аз се опитвах да спя като съм си пуснал вентилатора на макс, за да бръмчи монотонно и да не чувам нейния говор и разбира се – съм си сложил 2 възглвници върху ушите.

По някое време съм заспал от умора. Събудих се към 7:00 и поогледах къщата. Установих, че има някакви неща за ядене, но хигиената е потресаваща, така че отидох да си купя топъл хляб, мед, зехтин и сирене. Навън беше прекрасно свежо утро и се надявах, че всичко ще потръгне с една хубава закуска 🙂

Бабата продължаваше да хърка. Забелязах, че спи на спалня, над която има балдахин, какъвто бях виждал само в книжките за принцеси. Ролята на балдахина, както разбрах по-късно, е да я пази от комарите. Впрочем – комари нямаше така или иначе. Бабет обаче всеки ден пръскаше абсолютно безразборно и насякъде с някакво средство против комари. В резултат къщата миришеше на отрова, а аз си миех постоянно приборите и съдовете.

Събудих бабет в 8:00, както се бяхме уговорили. Поздравихме се, каза ми да отида да поплувам 1-2 часа и като се върна да я събудя… WTF??? Че до колко часа ще спи тази клета 81-годишна женица?

Отидох на плажа, който беше готин и се полюбувах на красотата и спокойството. Напекох се на слънце и поплувах. Върнах се в 10:00, а бабет спеше. Събудих я отново. Тя каза, че ще поспи още малко и да я събудя в 11:00 Изкъпах се и се помотах до 11:00, когато я събудих отново. Този път взе, че стана.

Оказа се, че е много набожна и прекади къщата. Каза, че всеки ден кади къщата и се моли на Бог. След това започна да наглежда бизнеса си като говореше с различни хора по Skype и по телефона. Нейното говорене беше по-скоро викане, каране и псуване с различни хора. Тези разговори продължаваха вече 2 часа, а закъснявахме както за обяд, така и за нашите „бизнес срещи“.

Към 13 часа се обади да резервира маса за обяд и каза, че веднага тръгваме натам. През следващите часове разбрах какво означава „веднага“ за тази баба. Тръгнахме след около 1 час, през който аз вече умирах от глад, а тя все се караше с разни хора. И когато си мислех, че сме стигнали – започна нова сага 🙂

Започна ходенето по улицата като всъщност тя БУКВАЛНО заговаряше всеки срещнат, независимо от това дали го познава или не. И тъй като вече беше след 14 ч. на обяд магазините и заведенията затваряха и бързаха да си починат, което беше чудесна новина за мен. Сякаш обаче нищо не беше в състояние да спре бабата от това да си общува и влизаше в тук-там отворените магазини, за да си побъбри. Аз вече не издържах и я подканях да тръгваме, а тя уж тръгваше с мен и после се обръщаше още нещо да каже и минаваха още няколко минути.

Най-силният ми коз всъщност беше търпението на хората. Бях убеден, че е въпрос на време да им писне от тази старица и въпрос на възпитание да намерят начин да се отърват от нея.

И когато тъкмо сме обсъдили с нея, че вече наближава 15 ч., аз съм гладен, а тя твърди, че отиваме „направо“ в таверната, веднага след това се заприказва с абсолютно непознати и то за нищо съществено. Направо не можех да повярвам. Разгеле стигнахме, хапнахме и й обясних, че така повече не може и чашата е преляла. Припомних й рамките на нашето споразумение. Тя ме изслуша и ми предложи още всякакви бизнес схеми, тъй като високо ценяла моята коректност и прямост – т.е. че съм се осмелил да й кажа, че никаква работа не вършим и че с нея никакви бизнес планове не бих имал. След като за пореден път й го обясних, тя продължи като латерна да ми описва светлото бъдеще, което ни очаквало и че ще се опита да бъде по-точна и коректна.

Вече знаех, че е луда, че е „загори тенджера„, но все пак се старае да се държи добре с мен (предвид колко зле се държи с другите хора)… И така тръгнахме после по бизнес дела, където трябваше да пропагандирам „турбо“ бизнес плана й, в който само тя вярва. Имаше интересна закономерност. Закъснявахме за всяка наша среща с 20-30 мин. или със закъснение до 3 часа :), понякога половин ден и в краен случай за някои срещи закъсняхме с цял ден. Причината за закъсненията беше все една и съща – бабата не беше готова, имаше нова налудничева идея, спеше й се, караше се с някого или просто се заговаряше с абсолютно непознати хора, с които нямаше никаква работа. Когато все пак стигнехме на среща с бизнес партньори бабата започваше да разказва тотално ненужни истории (ни в клин, ни в ръкав), за живота й, за потеклото й, за сексуалните си преживявания (WTF!!!). Всяка среща продължаваше около 3 часа. Всъщност смислените разговори по бизнес делата бяха точно 10 мин. А след това бабата разказваше ли, разказваше. Последният един час от срещите се състоеше в различни методи на нашите събеседници да се отърват от досадната компания. Най-забавното е, че всъщност наблюдавах прага на търпимост на различни хора, които просто не можеха повече да понасят тази бабиера и не искаха да си губят повече времето. От друга страна, на мен ми беше писнало отдавна, но пък нямах какво да направя освен да чакам момента, в който ще я отпъдят 🙂

Забавно беше, че й научих репертоара и вече знаех кои истории ще разкаже. Всеки път, когато бабката започваше да разказва дадена история, аз обръщах очи към небето и си казвах „О, наистина ли ще чуя това отново?“ 🙂

Характерно за бабата беше да прави едни и същи действия: да се кара с хората; да спира посредата на пътя и да псува по идващите коли, за да им каже да намалят скоростта; да се разхожда с камшика; да кълне хората; да купува специални питки, които да дарява в чест на гръцки светци; да се кръсти и да казва молитва всеки път като минем покрай църква и да повтаря колко е опасен един конкретен завой. Всеки ден по няколко пъти с един и същ тон ми казваше по един и същ начин „А, знаеш ли колко е опасен този завой?“. Невероятно, но факт – да, вече знаех и да, вече го бях чувал това 🙂

Бабата беше много благодарна за моята дейност – явно в нейните очи вършехме чудесна работа. Навсякъде ме хвалеше и се фукаше със служителя си от България… А аз се чудех как е възможно да е толкова противоречива – да псува и кълне, и същевременно да е набожна и да казва молитви?

Дните минаваха най-общо така: събуждах се, закусвах и плувах. Към 11 я събуджах. От 11 до 14 ч. се караше с хората по телефона и уреждахме срещите, за които в последствие закъснявахме.

Когато имах пролука за „мене си“, се разбирахме (доколкото е възможно) да ме закара в близост до дадена забележителност и аз оставях бабата да спи в колата на 35 градуса жега, а аз обикалях в най-подходящото за това време 15-17 ч. 🙂

Най-интересното е, че когато се връщах, я намирах да хърка доволно. Само леко я заговарях и мигновенно се събуждаше, както по филмите вампирите стават от ковчег, и веднага запалваше джипката.

Една вечер, след като бяхме закъсняли за редица срещи, си дадохме почивка и тръгнахме да се прибираме „рано – рано“ към 21 ч. Тя ме попита дали може да се отбием при един нейн приятел „само за 5 минути“ и се съгласих. Изненадващото в случая не беше, че пресрочихме 5-те минути с 1 час и 20 минути, когато вече я „ръчках“ да си ходим, ами всъщност как минаваше разговорът. Тя и нейният приятел се караха и псуваха на висок тон. И двамата спореха, тя му говореше на гръцки, а той й отговаряше на английски. Не можех да повярвам, че са сериозни предвид колко „много се уважават“ по думите им и че всъщност отстрани изглеждаше, че просто се отбихме при него да се скараме 🙂

След като си тръгнахме към 22:20, тя ме попита укорително „Е, к’во сега – предполагам няма да искаш да се отбием у още един приятел преди лягане?“… след като й казах, че нямам намерение да слушам повече гръцки спорове вместо „сънчо“, тя остана много разочарована.

Един от дните беше особено забавна, когато уговори бизнес среща, на която плануваше просто да ме зареже и да върша бизнеса, докато тя отскочи „за малко“ на литургия в другия край на острова. На всички ни беше ясно, че не е възможно да се върне за час, както тя настояваше, тъй като отнема поне 1 час в посока. И така бизнес срещата приключи около 3 часа преди тя да се върне 🙂 След това драмата продъжи, защото вечер не познава добре пътищата на острова и ме питаше по кой от всички черни пътища трябва да поеме. Цяло чудо е, че не катастрофирахме 🙂

Бабата много обичаше да дарява специално приготвени сладкиши от една фурна в чест на един гръцки светец. Странното е, че нейното даряване всъщност се състоеше в това да занесе кекса на хората и те да си отчупят малко, а тя да си го вземе и да продължи по своя път. Парадоксът е в това, че наистина сладкишът беше хубав и специално приготвен, но бабата го съхраняваше ужасно. А именно – забравяше го с дни на задната седалка в джипката, а през деня градусите в тъмния автомобил стигаха до 40. Според мен тези кексчета вече бяха абсолтно вредни 🙂

Един ден с Бабет бяхме на среща с партньори в изискан хотел. По реме на срещата аз си бях поръчал фреш, който не можах да изпия. Като си затръгвахме, бабката помоли да ни пресипят фреша в чашка за изпът. Аз й обясних, че повече няма да пия. Тя реши казуса като ми обясни, че ще поднесем пития от мен фреш като подарък към следващите ни партньори… Да, бабата беше изклчително гадна, долна и стисната.

Често по време на среща си поръчшаше алкохол и въобще не се притесняваше, че след това ще шофира. По-интересното е, че я „хващаше“ бързо и си личеше, че е пила. В тези ситуации ставаше още по-гръмогласна, неконтролируема и неприятна.

Бабата много обичаше да генерализира нещата и да си прави изводи. Веднъж се заговори с едно семейство поляци, които се оказа, че биха искали да закупят имот на острова. От това запознанство тя стигна до извода, че генерално поляците искат да завземат острова и да изкупят от гърците всички имоти. В един слънчев ден, вероятно слънцето напече бабата, и докато шофираше, реши, че автомобилът, който кара след нас, ни следи. Започна да се притеснява, да ускорява, докато в крайна сметка я убедих, че е чиста случайност и задният автомобил явно кара към нашата дестинация.

Бабет си мислеше, че е много умна и пресметлива и искаше да зарежда гориво само на една бензиностанция. Опитах да й обясня, че се налага да заредим гориво предвид маршрута ни, но тя не ме послуша. След поредните 200 км, които изминахме (средно по толкова минавахме на ден) и предвид, че закъснявахме за всичко, стана ясно, че трябва да заредим гориво по спешност. Обикаляхме около 30 мин. в 23 ч. от село в село, за да се молим някой да отвори бензиностанцията си и да ни пусне да заредим. Най-накрая един човечец се смили над нас и бабата отправи няколко молитви за благодарност, че е късметлийка.

Последният ми ден на острова трябваше да хвана ферибот в 11:30 на обяд, а следващият беше в 12:30 и след това чак в полунощ. Бабет реши да използва моите услуги до последно и уреди една среща с клиенти в 9:30 ч. По време на срещата телефонът й звънна и тя говори с някого. Стана 10:30 и й казах, че е време да тръгваме, за да хванем ферибота, а тя ми отвърна „А, не ти казах, има промяна в разписанието и фериботът ти е в 13 ч.“. Тъй като не беше професионално да разискваме този казус пред партньорите ни, си замълчах. В 11:30 обаче видях, че съм си изпуснал ферибота, който се е движел по разписание и че бабата ме е излъгала, за да й върша още работа. Дадох си сметка, че трябва бързо да хвана ферибота в 12:30, а не в 13 ч., както твърди бабата, защото в 13 ч. няма да има ферибот, а ще съм си изпуснал и втората възможност. След това ще трябва да чакам още 12 часа. Скарахме се с бабата заради лъжата й и некоректното й отношение и си тръгнах.

Когато хванах ферибота, бабата ми се обади и ме помоли да напиша мейл до всички колеги във фирмата. Целта на този мейл била да разкажа на хората колко добра жена е тя и как може да се държи добре и че е щедра. Изискваше да я похваля и явно тя не разбираше що за човек е. И така, наистина реших да разкажа за преживяното, макар и без да споменавам имена. Бабата е един от малкото познати, с които повече няма да имам никакви допирни точки. Повече не отговорих на обажданията й.

Редактор: Елена Пройчева