Беше септември и беше национален празник. И както подобава, всички се бяха „юрнали“ да пътуват извън България. Аз щях да водя поредната си група туристи в Гърция.
Но заради стачки в Гърция екскурзията бе анулирана и набързо ме „преквалифицираха“ в екскурзовод за Хърватия. Щях да съм помощник – в рейса ще има основен екскурзовод, а аз ще се уча от него и ще помагам.
Приех и се надявах на… малко късмет и готини туристи. 😊
Два дни преди отпътуването ме информираха, че екскурзоводът, от който трябваше да се уча в рейса, всъщност ще бъде в друг автобус, а аз ще ръководя моя.
За да се състои екскурзията и да не разочаровам туристите, все пак се съгласих. Получих кратки напътствия от моя колега: „Спокойно, аз съм опитен и знам всичко. Ти само ме следвай и повтаряй. Аз ще ти помагам и всичко ще мине гладко.“
Вярвах, че вече достатъчно неща са се объркали и е време да ми потръгне.
Оказа се, че моите шофьори също се бяха подготвяли за гръцката дестинация и никога не бяха ходили в Хърватия. Все пак решихме, че като добри професионалисти ще се оправим.
Тръгнахме с Бога напред и с „дупето“ назад 😊. Колегата-екскурзовод пое големия автобус, а аз – малкия. Планът беше прост – да го следвам и да копирам от него.
Оказа се, че малкият автобус е доста по-маневрен и бърз и, че всъщност водя с около час другия. Така аз се оказах водещият…
В първата дестинация – Загреб, разбира се, никога не бях стъпвал 😂. Шефът държи никога да не казвам на туристите, че не съм бил на съответното място, за да не изляза неподготвен, макар че аз съм този, който „спасява“ екскурзията (разбира се, с помощта на шофьорите и всички добри хора и сили, които ми помагат по пътя).
Обаждам се на другия екскурзовод за последни съвети и той ми казва: „Като спре автобусът, тръгваш наляво“. Аз попитах, а ако спре наобратно? „Еми тогава – надясно.“ Да, но как можех да разбера, кое е правилното спиране, след като и шофьорите никога не са били там.
Наближавайки центъра, установявам, че има ремонт и движението се регулира от временни знаци – т.е. трябва да се оправям, както намеря за добре и никой не може да помогне.
Давам последни инструкции на туристите: „Имаме 2 часа за разходка в града и рейсът ще ви очаква на същото място, където ви оставям. В 21 часа отпътуваме за хотела. Който желае, идва с мен на пешеходна обиколка, който иска – свободна програма“.
Слизаме от автобуса, още не сме минали 100 метра и започва пороен дъжд.
Скриваме се под навеса на един ресторант. Опитваме се да решим дали да правим обиколка на града в този дъжд, или да се прибираме направо в хотела, тъй като след повече от 12 часа пътуване сме уморени, а вече и мокри до кости.
Междувременно от ресторанта събраха тентата-навес и съответно ние останахме под ударите на проливния дъжд. Звъннах на шефа, за да го питам дали можем да пропуснем обиколката на центъра, тъй като не е разумно. Той ми отговори, че всички трябва да се подпишат на лист хартия, че са съгласни и чак тогава можем да отменим разходката в центъра.
Както може би вече си представяте, докато вали порой, не е най-удачното време и място да събирам подписи. Питах туристите дали са съгласни да се спасяваме към рейса и всички се съгласиха (за мое щастие).
Вървейки към автобуса, реших да се обадя на шофьорите, за да разбера дали чакат на същото място, или са преместили автобуса. Оказа се, че телефонният номер на шофьора, който са ми дали, е грешен и не мога да се свържа с него.
Отчетох като своя грешка, че не съм проверил по-рано, но… това е. Другият шофьор не си вдигаше телефона… Добре, че не се бяхме отдалечили много и скоро видях автобуса и шофьорите.
Качихме се в рейса и надухме климатика, за да се стоплим. Надявах се, че всичко е приключило и започнах да броя туристите.
Оказа се, че двама липсват! Наистина не бяха минали два часа и туристите бяха в правото си да липсват. Разбрах кои са и опитах да им се обадя. Едната жена си беше оставила телефона в рейса, а другата не си беше включила роуминга.
Никой от туристите не знаеше накъде са тръгнали и нямахме някакъв контакт с тях. Ситуацията бе следната: 48 гладни и мокри туристи и двама липсващи. Като за първи ден – прекрасно 😂.
Реших, че е редно да отпътуваме за хотела, за да се погрижим за 48-те туристи, а по-късно ще търся останалите. Имах точно 1 час, за да намеря хотела, да настаня туристите и да се върна обратно в центъра.
Щом влязох в хотела, помолих за такси в посока центъра, като шофьорът да говори английски и за възможно най-бързо и лесно настаняване на туристите. От хотела бяха безупречни.
Таксито ме откара в центърa точно навреме и започнах да издирвам липсващите туристи, защото ги нямаше на сборното място в уречения час. След като не успях да ги намеря, те дойдоха там точно 1 час по-късно. Оказа се, че са рускини и не разбрали, когато съм обяснил, че в Хърватия сме с 1 час назад, затова били още по българското време. Тъй като имената на рускините звучат правилно и на български, нямаше как да разбера, че в рейса имам чужденки. И разбира се – не бях предупреден от офиса.
Към полунощ в хотела намерих подробна пътна карта на Хърватия и се успокоих, пожелавайки си, каръкът да е останал в миналото. Нощта премина кротко. Бяхме се разбрали с колегата екскурзовод да тръгнем на следващия ден в 8 часа. Трябваше да се движим пакет, защото имахме обща резервация за Плитвичките езера.
На сутринта последва нова изненада – колегата, като видял, че са се настанили в хотела късно, реорганизирал програмата на своя автобус и информирал, че ще отпътуват в 9 ч. След като това не беше съгласувано с мен, се оказа, че моите туристи са станали по-рано, бързали са и сега трябваше да чакат 1 час.
Преживяхме и това. Стигнахме на Плитвичките езера и всичко бе по план. Това е много голям резерват, на голяма площ, с хиляди туристи ежедневно. Има множество пътеки, езера, водопади, та дори и ферибот-корабче. По едно време установих, че един турист се е загубил. Представете си как се търси човек на място, където не си бил, той също не е бил, навсякъде има вода, мостове, и гъмжи от хора.
Извадих голям късмет и успях да го намеря само за около 30 мин.
Продължихме щастливи напред към следващата атракция. Независимо от всички препятствия, вече се чувствах като супер герой, защото справянето с всички неподозирани каръщини ме увери, че едва ли не с всичко мога да се справя.
Следващото градче беше малко и „забравено от Бога“. Двата автобуса пристигнаха заедно. Туристите бяха гладни и им дадохме време за обяд. Аз хукнах из градчето, за да се ориентирам за забележителностите, които се очакваше да покажа авторитетно след около половин час.
Почти тичайки, питам една жена на английски дали знае къде е еди коя си статуя, а жената ми отговори: „М, чи вие не сте ли екскурзоводът на другия автобус???“ Така установих, че явно не е била гладна и е решила и тя да се разходи 😄. Бях убеден, че ще се разчуе, но вече нямаше какво да направя.
В следващия град започнах да се ориентирам, питайки местните. На туристите казвах, че отивам да обменя пари, а всъщност в change бюрото питах за точния път до следващата забележителност.
В други случаи, докато плащах паркинга за автобуса, питах за посоката, в която трябва да тръгнем.
След като вече екскурзията влезе в някакви нормални рамки и не ставаше въпрос за оцеляване, започнах да трупам опит и за самите забележителности. Най-забавно бе при една голяма катедрала. След като платихме за местен екскурзовод, който да разкаже на туристите за музея, аз използвах времето да разгледам околните улички, за да мога да поведа туристите след храма.
След като се ориентирах, реших, че е време да вляза и в музея. Нямаше да ме пуснат без вход. Тъй като отвън чакаха други групи, а моите туристи се бавеха, предложих на уредниците на музея да вляза да си събера хората. Планът проработи! Намерих си туристите и ги подканих да побързат. Исках да се кача и на кулата на катедралата, за да се убедя, че съм си представил правилно къде точно сме и да видя града отвисоко. Казах на туристите, че ще изтичам да проверя дали няма някой замотал се. Туристите ми отговориха, че те били последните. Отвърнах, че е мой дълг да проверя, защото вече имахме случай на загубен турист. И замисълът ми отново проработи 😎.
Имаше и неща, които минаха по план, но не ги разказвам, защото не са толкова „интересни“ и трагикомични.
В градината на следващия ни хотел на свобода пасяха зайчета.
Когато обаче от хотела установиха колко много храна изчезва на закуска, прецениха за най-разумно да затворят зайчетата на сигурно, докато мине българската група. Срам голям…
На една от забележителностите отново нашият рейс бе пристигнал първи, а наоколо нямаше никой. Нямаше как да се уверя, че тръгваме в правилната посока и само Бог ми помогна в този момент. Оказа се, че съм уцелил 🙂
Това бяха приключенията по време на екскурзията, която поех, за да спася чужд авторитет и да не пропадне пътуването. Мисля, че си взех поуката – Never again. Ако все пак ще ходя някъде, където не съм бил – поне ще казвам на туристите си, защото така е честно.
