С кола и палатка до връх Каймакчалан

Кота 2368

Изкачването на вр. Каймакчалан не е от известните дестинации в Гърция. Паметта за битката, състояла се по билото на Нидже планина е била съзнателно мачкана от историографията на последните оседемдесетина години, за да остане името „Каймакчалан” само като название на няколко улици в различни градове на България и като горчив спомен за потъпкан синовен дълг в сърцата на наследниците на ония корави мъже, останали завинаги на стража на върха преди 107 години.

Картечно гнездо
Картечно гнездо

Тръгнахме рано сутринта от София в посока Солун (Тесалоники) в приповдигнат дух и с разговори за военна история. Отбихме се от магистралата към с. Дрангово, за да се поклоним пред паметта на полк. Борис Дрангов. Паметникът на родения в Скопие български офицер, участник в Илинденско-Преображенското въстание, първата и втората Балкански войни, загинал през 1917 г. от раните си при завоя на Черна, представлява внушителен мраморен бюст върху постамент, разположен в малка градинка точно в началото на селото, току до самия път.

Дрангов паметник
Паметник на полк. Дрангов

Малко по-нататък по шосето към Петрич бе и Дранговата чешма – чешма-паметник на загиналите войници от 5-и пехотен Македонски полк, която техните другари са издигнали и осветили през пролетта на 1916 г. с огромното съдействие на полк. Дрангов, командир на полка по онова време. Наквасихме устни, снимахме чешмата и се върнахме на магистралата.

Дрангова чешма
Дрангова чешма

Границата минахме бързо. В началото на пътя се движихме успоредно на широко разлялата се Струма (Стримонас) по Рупелския пролом и неусетно мислите ни се връщаха в 1912-тата година, с марша на Рилци през дефилето към Солун.

Преди да влезем в Солун, се отклонихме в посока Воден (Едеса). По магистралата подминахме отклонението за Поликастро (Ругуновец), там щяхме да минем при връщането си, за да видим блестящ пример за това как се поддържа образцово военно гробище!

Излизайки от гр. Енидже Вардар (Яница), на север пред нас се очерта силуета на малката, но стръмна Паяк планина (Пайко). По нейните склонове през Първата световна война българската войска също е държала позиции. Кулминация на битката за планината е било сражението за най-високия й връх – Голяма Яребична, разразила се на 30 май 1918 г. Срещу трите български пехотни полка на 5-а пехотна Дунавска дивизия, разположени на върха, Антантата е изправила три гръцки дивизии – Архипелагска, Критска, Серска и 16-а френска колониална дивизия.

Пътят до Едеса не е особено дълъг, заобиколихме Едеса от юг в посока Флорина (Лерин) и при село Аграс завихме надясно. С малко повече внимание, насочено към обраслите на места табели, открихме безпроблемно и пътя си през село Керидия и село Керасия към планинския курорт. След един остър ляв завой, при продължителното изкачване (Едеса е едва на около 320 м.н.в.), към 15.30 часа го видяхме за първи път. Самият връх Каймакчалан (Καϊμάκτσαλαν) е първенецът на Нидже планина (на македонска литературна норма: Ниџе, на гръцки: Βόρας) с височина 2524 м, а в някои източници 2521 м.

Връх Каймайкчалан
Връх Каймакчалан

Спряхме автомобила. Каймакчалан се изправи по-висок и по-стръмен отколкото си го бяхме представяли. Следобедното слънце го огряваше от запад и дълбоките сенки в скалите засилваха настръхналия вид на каменното му било, простиращо се на югоизток. Продължихме с автомобила надясно от края на асфалта, докъдето ни позволи машината, подминавайки постройките на курорта.

Оставяйки колата на едно заравнено уширение на около 2100 м н. в., с кратка пешеходна разходка за разузнаване, бързо установихме, че състоянието на пътя няма да ни позволи да се изкачим по-високо с помощта на автомобила ни. Наложи се да преразгледаме старателно направените планове за подход към върха, тъй като трябваше да останем да нощуваме много по-ниско, отколкото възнамерявахме (т.е. по-далеч от окопите и билото). За да придобием подробна представа за релефа и разстоянията, и подтиквани от нетърпение, събрахме набързо най-необходимото от екипировката – фотоапарати и вода, и поехме по масива на север, ей така, да се поогледаме.

Окоп
Укрепление

Урок по история – Битка за връх Каймакчалан

През септември 1916 г. в хода на Първата световна война тук се разиграва изключително упорита и жестока битка между войските на Царство България и Кралство Сърбия. Българската войска успява да удържи върха до 1 октомври и се оттегля към по-северните си позиции в Завоя на Черна, като по този начин възпрепятства настъплението на Сръбската армия с цената на многобройни свидни жертви. В годините 1928-1929 сърбите построяват на върха, който е на територията на Кралството, параклис „Свети пророк Илия” и гробница, в която са събрани тленните останки на убити в битката военнослужещи.

Жертвите на победената страна, противно на всички международни договори, не са били удостоени с християнско погребение и/или паметен знак.

Снаряд
Снаряд с дължина около 50 сантиметра

Продължаваме нагоре

След 15 мин по черен път се отклонихме на изток. На стотина метра от пътя вече бяхме сред първите останки. Изненадахме се, че толкова ниско открихме следи от разположението на наши батареи. Разположението на укритията говореше недвусмислено – насочени са на юг, значи са от нашите! На не повече от 25 м. от подковообразните артилерийски укрития следваха първите окопи –  не дълбоки, обрасли с ниска тревна покривка. Огромно бе вълнението ни от откритите първи останки от взривени мини. Вече бяхме запленени, бяхме открили част от позициите ни и вървяхме в окопите. В залеза над нас летеше сокол. Полегнала на дясната си страна сред тревата, се показа първата пачка от карабина – от нашите е, Манлихерска е! Бяхме изцяло завладени от откриващото се пред очите ни! В скалите все още личат следите от картечните и минохвъргачните гнезда. Вниманието ни привличат дупките в скалните плочи, някога служили за амбразури.  

Дупки в скалите
Дупки в скалите

В земята открояваме ясно укритията за индивидуална отбрана – откриха се и първите гилзи. Снаряд, парчета от мини – осколки, толкова много парчета – в този момент под влияние на еуфорията не си давахме сметка какво всъщност откриваме, върху какво ходим! Слънцето вече падаше, нямахме много време, трябваше да организираме лагер. Върнахме се при колата по едно и също време с един пикап, каран от местен човек. Местните са наши хора, от официално наричаните „славянофонни елини”. Попита ни какви сме и къде ще спим. На нашия отговор, че ще спим в колата, човекът с тревожно лице каза: „Тук нощем е права зима! Ще умрете от студ!”. Ние го успокоихме, че ще палим двигателя от време на време и той си тръгна надолу. Вечерта бе с пълна луна, а нощта от онези, в които след залез всичко е сиво. Бързо разгънахме палатките и направихме зад колата импровизирания ни лагер. Направихме плана за следващия ден и легнахме.

Поглед от укрепленията
Поглед от укрепленията

Ако решите да дойдете на Каймакчалан за един ден, може да оставите колата си на края на асфалтовия път, който свършва на около 2000 м н.в. Оттам наляво и нагоре тръгва добре отъпкан черен път, по който местните пастири водят добитъка на високопланинска паша и карат пикапите си. С умерен ход до върха се стига за около 2 – 2:30 часа с 520 метра денивелация, като тук не влиза неизбежното спиране и отклоняване по окопите от Битката за Каймакчалан, с които е осеян южния склон на върха.

Снимка на окопите от Google Earth

В зависимост от интереса – туристически и/или исторически, може да се изкачите на върха и да се полюбувате на невероятната панорама, която се разкрива във всички посоки. Пред вас на юг ще заискрят огледалата на Островското и Петърското езеро, от тях към Нидже планина ще видите зелената верига на по-ниския Чеган. На север, след дълбоките гористи долове на стръмния склон на върха, ще се ширнат безкрайните възвишения и върхове на областта Мариово в Република Северна Македония. На изток и на запад може да проследите билото на Нидже, по което минава границата между Гърция и Република Северна Македония.

Ако интересът ви е исторически и сте дошли тук, водени от желанието да надникнете отвъд все още беглата информация за битката за Каймакчалан, то вие сте на точното място.

Нашата експедиция
Нашата експедиция

Връщаме се отново към нашето изкачване.

Рано сутринта бяхме на черния път към върха и следяхме внимателно линиите на окопите. Пренасяхме се мислено в онези страшни дни на септември 1916 г., когато дневно срещу българските позиции са били изстрелвани по няколко десетки хиляди снаряди от различни калибри. Следвали са пехотни атаки и контраатаки. Следи от битката се виждаха на всяка крачка: парчета от снаряди, пачки от патрони, цели патрони, куршуми, парчета бодлива тел, човешки кости..

Парчета от снаряди
Парчета от снаряди

Един от най-свидните артефакти, който намерихме, беше тази лъжица, която ужасът на битката не беше пощадил.

Лъжица
Лъжица

Представяхме си колко трудно е било да се изкопаят окопи в каменната снага на върха. Може би затова те бяха плитки, доизграждани с едри каменни късове. Изкачвахме се още по-нагоре и виждаме основите на землянки и командни пунктове, мястото на 4-а батарея, защитавала върха до последно. Стигнахме до бетонните пирамиди на границата и необезпокоявани доизкачихме върха, за да се изправим пред параклиса ”Свети пророк Илия”. Запалихме свещ и се поклонихме, християни сме, а „мъртвият не ни е враг”, както пише Димчо Дебелянов!

Параклис Свети пророк Илия
Параклис ”Свети пророк Илия“

Мисията на Кота 2368

Кратка почивка и поехме на изток, към съседния връх Малък Каймакчалан, известен във военните сводки от онова време като Кота 2368. От северната страна на върха видяхме добър черен път, по който можеше да се слезе и да се поеме на изток, без да се спускаме стръмно от върха. Пътят между двата върха минаваше по широка седловина. Вървейки по него, забелязахме окопните линии, свързващи отбраната на двете позиции. Преминахме по билото с гръб към Каймакчалан, с лице към настръхналата от стърчащи скали Кота 2368 (според някои съвременни карти Кота 2368 може да се съотнесе с Кота 2428 м н.в.).

Кота 2368
„Кота 2368“, погледната отдалеч

Изкачихме сравнително бързо височината или поне така ми се стори, по пътя към нея почти не откъснах очи от земята под мен. Оглеждахме останките, тази кота неведнъж е ставала сцена на сражения – намерихме гилзи, датирани дори от 40-те години на ХХ век. Напрежението ни растеше, тук бяхме решили да поставим кръста, който носехме за нашите герои. Трескаво се оглеждахме, за да разпознаем местата, указани в разказите за битките – Плоската и Инзова чука. Огледахме билото, спускащо се на югоизток – цялото каменно, тревна покривка почти нямаше, но нямаше и метър без осколки от снаряди. Различавахме редица полуразрушени каменни укрития. От билото, което обхождахме имаше пряка видимост към Каймакчалан, а разстоянието до него е едва 2 км – североизточно. Решихме, че това е описаната в литературата Плоска чука – единодушно избрахме мястото. Скалата, около метър стърчаща над терена, бе полегнала в посока на Каймакчалан. Предварително подготвения кръст поставихме върху скалата, закрепвайки го здраво, с надежда да устои на набезите на вандали и суровата природа. Под кръста събрахме осколки, запалихме свещи и преляхме с вино.

Възпоменателен кръст
Възпоменателен кръст

Спете в мир, герои! На Вашия незнаен гроб ще има вече кръст! Помни се и ще се знае – тук загиваха българи!

Времето ни притискаше, обследването на Острата чука (или Инзова чука) оставихме за следващите си идвания и след минута мълчание и снимки за архива, потеглихме. Преди да продължим към Каймакчалан, бях длъжен да изпълня едно свое обещание към внучката на един от мъжете, защитавали твърдината: в разговор за деди и прадеди бях научил от своя съученичка, че нейният дядо бе загинал в битката за Каймакчалан. Впечатлен от съдбата на дядо Господин, аз бях дал обещание на моята съученичка, когато се кача на върха да поставя кръст за негов упокой.

Възпоменателен кръст
Авторът на статията

Чрез Държавния военноисторически архив и след дълги перипетии бях получил потвърждение за геройската смърт на подпоручик Господин Динков поп Стефанов. В група скали, на около 200 м южно от мястото на поставения кръст, върху вертикална плоча, поставихме втори. Този втори кръст бе в памет на подпоручик Стефанов от 11-и пехотен Сливенски полк, ранен на тези позиции на 16 септември 1916 г. и починал от раните си в Битоля на 25 септември 1916 г. Съпругата ми Таня набра цветя, които поставихме в един от снарядите, открити в близост. Запалихме отново свещи и преляхме с вино и вода в памет на подпоручика.

Помен

Мълчахме, по целия масив покрай нас откриваме още и още парчета от снаряди. На места между скалите стърчаха, като зловещи паметни плочи, почти цели 57 мм, 75 мм и 122 мм снаряди… Споглеждаме се, думите бяха излишни – тези късове метал са убивали българи! И друг път сме били по бойни полета, но тук…тук войната се е впила във всеки камък, във всяка педя земя! Оставихме намереното пред кръста и мълчаливо се оттеглихме.

Тръгнахме, свели глави, назад… през окопите – към ниското. Каймакчалан, остана зад гърба ни, но и завинаги дълбоко в сърцата ни. Не се обърнахме повече, но още чувахме, в пореден порив на вятъра, далечния тътен на артилерията.

Беше почти привечер, когато стигнахме до колата. По пътя надолу решихме да минем по друг маршрут. В Керасия продължихме напред по асфалтовото шосе в посока на село Саракини, оттам село Мегаплатанос и покрай село Орма пристигнахме в село Лутраки (Пожарско).

Гостоприемството на хората от Лутраки

Лутраки е известно с минералните си извори и много хора ги посещават. Минералната вода извира по левия бряг на река, спускаща се от Нидже планина. Някои от изворите са превърнати в басейни, други се ползват като „топила” в непосредствена близост до реката. В селото има много хотели. При нашите предни посещения в района бяхме отсядали в хотел „Алмопия” и хотел „Алкионис“.

Хотел край Каймакчалан
Хотел „Алмопия“

Препоръчваме и двата хотела – с много любезни домакини, удобни стаи за настаняване, към нощувката сервираха закуска. Недалеко зад хотел „Алмопия” има красив водопад на Доброполска река (идва от м. „Добро поле”, известна от историята на Първата световна война с Пробива при Добро поле, който обръща хода на войната за Царство България).

Хотел Алкионис
Хотел „Алкионис“

На сутринта се разделихме с нашите домакини от Лутраки (Пожарско). Чуваме така родното „Сполай ви, че дойдохте! Пак да дойдете!” и заминахме за град Едеса (Воден), където се разходихме около прочутите водопади, дали името на града, по добре уредена пешеходна пътека и хапнахме в ресторанта в най-горната част на водопадите. Сервираха невероятна телешка чорба, а от сервитьора научихме, че я прави Кир Панагиотис – главният готвач на ресторанта.

На гости при нашите едновремешни противници в Поликастро

Напуснахме района на Едеса и се отправихме обратно към Солун. Когато стигнахме кръстовището на нашия път с пътя, идващ от ГКПП Богородица – Евзони, завихме на север, за да посетим едно от британските военни гробища от Голямата война. Искахме да видим как една уважаваща себе си държава може да се грижи за своите убити войници по бойните полета на света. В Британското военно гробище край Поликастро (Ругуновец) са били погребани убитите в атаките на Дойранската укрепена позиция, храбро защитавана в годините от 2-а пехотна Тракийска дивизия и 9-а пехотна Плевенска дивизия.

Британско гробище
Британско гробище

Прочетохме посвещенията от близките им, изпълнени с много обич, финес и искрена тъга, видяхме как бяха почетени и незнайните воини. На техните гробове нямаше епитафии, но имаше надпис “A Soldier of the Great War. Known Unto God”. Направихме разкъсващото сравнение с празните гробове, които видяхме вчера на Каймакчалан и усетихме тази празнота в сърцата си.

Надписа на незнаен гроб

Тръгнахме обратно за България. До София имаше 360 км и 107 години размисъл…

За автора

Агроном, експерт по земеделско застраховане. Пътешествам от малък и съм запален турист. Имам задълбочен интерес към историята и войните за национално обединение. Особена мотивация за изучаване на периода на Първата световна война и осъществяване на експедиции по бойните полета на Южния фронт.