Представете си, че работите от вкъщи. Не сте излизали навън през последните 2 седмици. Или поне не по-далеч от магазина. Всичко навън е подгизнало от непрестанните есенни дъждове. Лятото си е тръгнало съвсем скоро, но ви се струва, че за последно сте излизали навън по тениска в някой предишен живот. В същото време сърцето ви ви умолява да затворите лаптопа, да вземете раницата или колелото, и да прекарате поне един ден на открито.
Имах кофти късмета да се озова в гореописаната ситуация. Имах обаче и чудния късмет приятел да ме измъкне от нея.
Телефонът ми звънна и получих неочаквано предложение. Един приятел, когото май също не го свърташе много, ме покани да отидем до Кавала с колелата идната събота. Прогнозата за времето била добра, щели сме да хапнем в някоя таверна и да се приберем вкъщи по ракиено време.
Кажете ми сега какъв ще бъде тоя човек, който би устоял на такова предложение? Съблазнен от идеята да си карам колелото някъде на топло, вместо да стоя вкъщи и да гледам как вали, изтичах до болницата да си взема зеления сертификат (отлагах го от предишните месеци), направих регистрация на всички ни в https://travel.gov.gr/ и бях готов да тръгна на момента. Жалко, че до събота имаше още 2 дни.
Планът беше максимално опростен. Събота, шест сутринта, натоварихме трите колела (и баща ми реши да дойде) на колата и отпрашихме превъзбудени от Велинград към ГКПП “Илинден”. На границата ни бръкнаха набързо в носовете и след като се видя, че сме чисти като пирински ручей, преминахме.
Понеже денят вече беше сравнително кратък оставихме колата чак на Просечен (Προσοτσάνη). Още щом излязохме навън, разбрахме, че прогнозата е повече от добра. Почти безветрие бе настанало в драмското поле, слънцето не просто светеше, а лъчите му наистина бяха топли и ние с удоволствие се освободихме от термобельото.
Самото щракване на автоматите на педалите моментално ме накара да се усмихна. Завъртях ги веднъж, втори път, и единственото, което вече исках, бе да слушам финия шум на гумите по асфалта. Петнайсетте градуса тук ми се струваха като августовска жега в сравнение с двата градуса във Велинград.
Стигнахме в Драма за около половин час. Набързо си наляхме вода от един парк и продължихме неудържимо към Кавала. Явно топлото време в съчетание с позабравеното удоволствие от колоезденето, беше в основата на това приповдигнато настроение. Ако си падате по забележителности с археологически характер, няма да сбъркате, ако се отбиете до античния град Филипи (Φίλιπποι / Philippi). Освен запазените основи на множество постройки, ще можете да се насладите и на изключително добре запазеният амфитеатър.
Не след дълго започна и изкачването от Ставрос, което макар и кратко, е достатъчно стръмно, за да ви накара да станете от седалката. Единственото изкачване за деня, но кому е нужно друго изкачване, щом това предлага такава завидна гледкa? Под нас се простираше Кавала, морският залив, а далеч напред се очертаваше и внушителният силует на остров Тасос.
На този етап единственото, което се искаше от нас, бе да пуснем спирачките. Велосипедите ни сами знаеха къде да ни отведат. Бяха го правили неведнъж.
Осем минути по-късно вече сядахме в една от таверните в близост до пристанището. Собственикът говореше развален български и без никакъв проблем разбра, че жаждата за бира бе станала неутолима. Няма да изпадам в детайли колко много храна погълнахме, но сами се сещате, че колоездачният глад е пословичен.
Също така, по стара колоездачна традиция, е задължително при посещение на Кавала да се отбием в любимото ни кафене Mikel. Там фрапето винаги е на ниво (и на добра цена), а десертите – винаги пресни. Докато си седяхме на масичката и се препичахме на слънцето, няколко неща ми направиха впечатление. Първо, отвсякъде се чуваше българска реч (явно не само ние бяхме решили да се възползваме от времето) и второ, всички, които не говореха български, си бяха облекли зимните якета. Изглежда по това време на годината двайсетте градуса в Кавала не можеха да стоплят местните, но бяха напълно достатъчни за туристите от северната страна на границата.
Обилно похапнали и почерпили се с кафе, си дадохме сметка, че е време отново да се мятаме на велосипедите. Беше 15:30 и освен ако не искахме да замръкнем по пътищата, трябваше моментално да поемаме наобратно.
Времето определено беше с нас през целия ден и ето че отново ни удари едно рамо. Задуха топъл южен вятър, който сега ни се падаше в гръб и направи връщането ни в Просечен бързо и безпроблемно. От нас се искаше само да въртим леко педалите, да се наслаждаваме на планините пред нас (Боздаг /Φαλακρό/ и Змийница /Μενοίκιο/) и да наблюдаваме непрестанно променящите се цветове на залеза.
Точно когато последните слънчеви лъчи се отделяха от високите върхове, пристигнахме изморени, но доволни при колата. Гърция е на един хвърлей разстояние и е грехота да не се възползваме от това. Макар и само за ден.
